Искам да ви запозная с баба Стоянка Петракиева! Тя е от село Божурец и скоро ще има рожден ден. През август ще навърши 100 години.
Покрай моята баба имам много топло отношение към всички баби. Обичам ги и обичам да си говоря с тях. Те могат да съберат цялата мъдрост на един човешки живот в няколко изречения. Стига да слушаш.
Отивам й на гости в Каварна, където живее от няколко години, защото вече не може да се грижи за къщата и двора на село, а и тя самата има нужда някой да я наглежда. Там ме посрещат внукът й Радостин, който, заедно с чичо си, се грижат основно за нея. Едновременно с мен пристигат и гости – Митка, която й е като дъщеря, от Божурец с дъщеря си. Срещата между трите жени и сълзите на радост на баба Стоянка ми напомнят детството и хубавите топли отношения между близки хора, които вече ги има май само на село между възрастните хора.
Говорим си с баба Стоянка. Тя ми говори на “вие” и това го казвам само, за да стане ясно, че когато един човек е възпитан и тактичен – той е такъв и на 100 години. Почти не чува, но не си усилва звука на телевизора, за да не пречи на съседите. Притеснява се, че не е подготвена за гости и има само кутия шоколадови бонбони и не престава да ги предлага, докато не се увери, че всички сме си взели.
Въпреки проблема със слуха, се разбираме, макар и не без помощта на близките й. Казва ми, че се е родила през август 1919 година в село Божурец и че скоро ще има рожден ден. Били 5 деца в семейството. С много труд изкарвали прехраната майка й и баща. „Ако работят – каза тя – ще ядем. Ако ли не – няма храна“. Бедни бяхме. Ходила на румънско училище в Божурец до 4 отделение. После баща й поискал да я пратят в Каварна на училище, но трябвало да върви до там пеш и майка й не се съгласила.
Оженила се на 19 години за Ради. 10 години бил по-голям от нея и тя в началото не го искала много, но после… Млада и хубава била и много работна, затова я искал Ради, а той пък бил по-богат и тя се съгласила. Две момчета имали с него и много хубаво живели – ми каза тя. И много се обичаха – ми подсказват близките. Един без друг не можеха. До последно се търсеха и все искаха един до друг да са. За каквото и да говори баба Стоянка, като стане дума за мъжа й, очите й светват и не може да се нахвали колко добър човек бил и какви неща можел.
Изпратила го преди около 15 години, като се грижила за него 5 години, докато той бил на легло. Загубила и единия си син преди време. Но сега се радва на четири внука и четири правнука. Живее в апартамент в Каварна, но селото и замята много й липсват. Всеки път, като заговорим за Божурец, къщата и градината, очите й се насълзяват.
И сега, ми казва тя, да отидеш и да питаш за мене в Божурец всеки ме знае. От 12-годишна съм по полето, в двора и съм гледала дом, деца и животни. Работила и в пилчарник 9 години. Всички знаят, че щом е за работа аз съм първа.
И сега през повечето време баба Стоянка се грижи сама за себе си. Внукът и синът й носят храна и минават да й дават хапчета, които са само за оросяване. Хапва си всичко и не е капризна, оставят й храна и тя като огладнее си я топли в микровълновата фурна, на която внукът й е отбелязал с маркер, до къде да завърти копчето. Не пие други лекарства, няма високо кръвно или болно сърце. За стоте си години живот е ходила на лекар само няколко пъти. Не иска много да чува за тях. Хвали ми се, че се е лекувала с аналгин и Седалгин Нео цял живот, от тези лекарства й минавало всичко. Не пие никакъв алкохол и никога не е пиела. Домът й и сега свети от чистота, както и тя. Не чува много добре, но пък със зрението слага в малкия си джоб всички. Вдява си иглата без проблем. Сега си плете жилетка и обещава да изплете терлици на гостенката си. Показва ми плетката си, която е безупречна.
Вярва в Бог с цялото си сърце и му благодари за всичко. За това, че я върнал от оня свят, когато била на 12 години и се разболяла от менингит, за добрия си мъж, за възможността да работи и отгледа децата си и за живота си изобщо. Благодарна е!
Мислих си да ви разкажа за баба Стоянка само кога се е родила, колко деца имала и как е сега. И го направих, но повече ми се иска да разкажа за друго. За това какво поколение са тези хора. Как не хленчат, не мрънкат, а си вършат работата, гледат напред и са благодарни. Тази жена се е грижила за 4 декара градина и дом, допреди 2-3 години. Живяла сама. Наглеждала я съседката. Трудно можело човек да я завари в къщи. Все на двора с мотиката я намирали. Всичко при нея било образец за ред, чистота и красива градина. Падала няколко пъти по двора, докато работи, и се хвалила, че вече се е научила как да става. При едно от паданията си наранила лошо крака, имала дълбока рана. И какво направила почти 100 годишната баба Стоянка? Зашила си раната. Сама, с игла и конец. Научена да се справя, да не чака от никой нищо. Защото знае, че в живота, колкото и да е трудно и да падаш, трябва да се изправяш, да се позашиеш, ако се налага и пак да продължиш, дори и да си на 100 години.
Тръгнах си и по пътя си мислих, че съм на половината на нейните години и на светлинни години от нейната смиреност, благодарност и всеотдайност. Ще ми се да мисля, че е само въпрос на различни поколения, но знам че не е така…
Радвам се, че се запознах с баба Стоянка и нейните близки. Има какво да се научим от 100-годишните хора. Стига да слушаме!
Дано Бог й даде още години живот и здраве, за да може да се радва на внуците и правнуците си и да ни напомня, че трудът и благодарността за това, което имаме, могат да ни доведат и нас до такъв юбилей!
Дай Боже всекиму!
Диана СТЕФАНОВА
