Село Огражден в община Генерал Тошево е едно от най-малките по брой на населението в област Добрич. То има само един единствен жител. 63-годишният Илия Перпелиев се занимава с животновъдство и нашега го наричат „кмета на Огражден“.
Това трябваше да е историята на една релефна карта на България, направена през далечната 1956 година в двора на училището, от един учител и неговите ученици, в почти несъществуващото вече село Огражден.
Старото име на селото е Хисарлък /крепост/, получило го от римската крепост, която е съществувала тук. И сега на територията на селото се намират следи от римско присъствие – остатъци от акведукти, керемиди е печат „Roma”, камъни използвани в строежа на крепостта. От около 800-900 жители, в най-добрите години на селото, когато тук е имало много домакинства, всяко от които е имало и много деца, сега е останал само един – 63-годишния Илия Перпелиев , който се занимава с животновъдство и който на шега наричат „кмета на Огражден“. Илия живее в селото целогодишно и поради лошия път, особено през зимата, единственото му превозно средство си остава конят – така както е било винаги тук. На него разчита да си купи хляб или друго от най-близкото село Кардам. Тук се е родил, тук е учил, тук е довел съпругата си и са създали семейство. Илия е правил опити да работи и живее в Добрич, но се оказало че не е за него. И сега не си представя живот извън Огражден. Не иска да се раздели с родното място, не му тежи работата, а и при него след пенсионирането си е и съпругата му. Отглеждал е до 200 овце, но сега ги е намалил и се тревожи, че няма пазар за агнетата, за млякото и вълната и въпреки това не се отказва и има планове за бъдещо разширяване на стопанството. Познава и знае историята на селото и на хората живели в него. Посочва с пръст някъде, към несъществуващи вече дворове и разказва техните истории.
Прави впечатление, че малкото останали къщи в Огражден имат по-различна архитектура, която е по-скоро руска. Оказа се, че това се дължи на голямата общност руснаци и украинци, както и белогвардейци заселили се тук след 1900 и 1917 г. и променили облика и духа на селото, дали началото на няколко рода със запомнящи се фамилии – Шайгаровски, Лимански, Мусатфенкови, Павленкови, Чумаченкови, както и на занаяти, които няма да намерите другаде. В това малко село е имало впечатляващ брой националности. Тук са живели българи, немци, руснаци, татари, сърби, румънци, турци, арменци – съжителствали са, помагали са си, от сутрин до вечер се е чувала глъч и е кипял живот. Сега се чуват само птички – поредното село, което си отива.
